Днес ми е невероятно тъп  ден. Щях да умра за едната хубост. Задавих се с аспирин. За нула време, всъщност не знам  колко време се карах на мивката и таман си помислих, че вече ще навлизам в тунела- оня, със светлината накрая, и се оказа, че Господ още ме не ще при себе си. Мали, каква нелепа смърт щях да имам. Да умреш, задавен с аспирин. Ама така е, понякога стават сакатлъци... и се разминаваш на косъм. То майтап, майтап, но ми трепереха коленцата близо половин час след това. И синовете и те трепереха милите. Помислиха, че съм си глътнала езика. Нямах възможност да им обяснявам, че няма от какво да си го гълтам. То миниатюрите, дето така ме разстроиха, нямат нищо общо със Славейковите, просто бледи имитации... Имитации много, оригинали – малко. Много поздрави на Малкия принц от мен.  Обаче всички тия мисли са си бял кахър, защото днес, както се бях запътила устремно и безотговорно с аспирина в една от дупките ми и се замислих:” Аджеба,като умра, децата няма да са притеснени поне от финансова гледна точка. Демек, ходих на гурбет, имат пари за погребение”. Още една нелепост- бачкаш като луд  да си платиш погребението. Споделих го с  децата и те се втрещиха:”Абе, маме, къв е тоя черен хумор?” После ми го върнаха, но за този ден аз държа първенството.  Те си го признаха. Е, поизмъчиха ме малко- млади са, напористи, ама щуротията възраст няма. Тръгнахме кафе да пием. И аз, още тръпнеща от аспириновото задушаващо тръшване, започнах да се заглеждам по некролозите. Видях некролога на една позната – красива беше и... злобна. Почти вече си представях моя- хубава снимка, отстрани сърцераздирателен текст /  като в поетична миниатюра, без да споменавам автор, за да няма обидени и пренебрегнати след това/. И децата ми викат: „Маме, стига си ги гледала тия /т.е. некролозите/- те са взели-дали вече. Виж ни нас, докато все още шаваме. Щото ако не забием по една- две принцеси в близките десет минути и ние сме свършили курса.” Върнаха ми топката пичовете. Като ще се бъзикаме с черен хумор- черен да е, а не някакви си 18% сиво. То бива липса на краски, но чак пък толкова. Това му е хубавото като си говориш с младите- пасовете им са бързи, не ти се налага да клепеш  като магаре над празна ясла докато свят светува. Пък и при младите всяко чудо не е за три дни. Всяко чудо е за три минути. Е, при такова събитие, като например майка ти да си иде от тоя свят за три секунди, давейки се с хапче аспирин, се отделя малко повече време- все пак, не всеки ден се случва. Нищо, че въпросната майка живее в страната на чудесата и покрай нея и дечурлигите са в тях, ама нейсе. Да, така си е. На мен наистина само простотии ми се случват. Например на колко жени гарван им е крал ключовете за жилището, в което живеят, но не е тяхно. Слагам бас на един шоколад, че няма такива. На мен обаче ми се случи. Работех при едно бабе, много откачено и много злобно. Това май беше единствената баба, за която съм се грижила, без да я обичам. Но то това е сигурно щото само за една седмица я гледах- по заместване. Ако бях останала повечко време, може би, щях да я заобичам. Та въпросното бабе беше стопило нервите на жената, грижила се преди мен за нея, и тя сега искаше една седмица почивка. Бабето вадеше поглед на масов убиец и цял ден обикаляше в ситен тръст около кухненската маса, залитайки. Вярвайте ми, няма нищо по- влудяващо от това някой да прави едни и същи движения в продължение на дни. Това е като онова мъчение с капката. Можеш да полудееш. Лошото започна в момента, когато започнах да готвя. Бабата се изправи пред  мен и изсипа една шепа сол в яденето. Този ритуал се повтаряше на всяко мое готвене. Сядаме да ядем и бабушкера ми вика, че супата била солена. Първия ден й обясних, че е солена, защото тя сложи солта. На третия ден вече, изнемощяла от глад и недоспиване, ми капеха сълзите в чинията,та  така и аз давах своя принос за солеността на храната. Но това е просто бял кахър. На глад държа. Стиснах зъби и си казах, че една седмица и на куц крак ,и без манджа ще издържа. Има шоколади. Обаче като рекох да се къпя и кукумицина ми вика:”Няма да се къпеш.” Водата била скъпа.  И тук вече не пердето, ами завеса  ми падна. Седи бабата пред банята и не ме пуска. Лекичко я поотместих, щото, ако съм по-груба, и ще я залитна съвсем.  Влязох в банята, съблякох се и се изкъпах, докато бабето ме гледаше. И така в продължение на седем дена бабата ме гледаше докато се къпя. Струва ми се, че й бях станала като любим сериал. Не ме изпускаше. В началото ми беше неловко, то е все едно да ходиш в кенефа с още някой, но после си свиквате един с друг и не ти прави впечатление. Е те това бабе ми взе половината здраве за една седмица. Казвам ви като мисър Сенко вадеше номера отвсякъде. Какъв ти мистър Сенко, Худини пасти да яде. На втория или третия ден ставам и какво да видя, баба си беше взела през нощта лекарствата за два дни напред. Малиии, тогава пиках в шише от притеснение. Е, те за това съм мъжко момиче, щото често ми се налага да пикам в шише. И съм се поизучила. Не съм като повечето лигли, дето и в нормален кенеф да ги пуснеш, те, сиромашките, и обувките си опикаят. Не си спомням вече всичките номера на Анчето, така се казваше, но в петък вече ходех като сомнамбул из къщата. В събота станах, както обикновено в 6 часа, направих си кафе, взех си цигарите и на бабето ключовете и излязох навън да си изпия кафето с две-три цигари, докато кукумицина спи, щото отвори ли очи, край на идилията. Изправих се на площадката, точно до прозореца, за да мога да наблюдавам противника, ако евентуално се събуди. И тъкмо си се кефя и пристига един гарван. Кацна точно до кафето ми и аз си рекох, че иска да си посръбне и той. Нали съм си добра душа, мислех си даже и да го погаля, а той гаднярът му с гадняр, докато се усетя, грабна връзката с ключовете... и отлетя. Ми сега, не ми стига бабата с нейните номера и пинизи, ами и гарвани ми се включиха в сюжета. За втори път пиках в шише- този път газ, за разнообразие. И като си плюх на петите, дето бяха обути в домашните чехли... и по гарвана да го гоня. От яд, много, много не го виждах, обаче го чувах как потропва по керемидите на съседните сгради с моите ключове, т.е. ключовете на бабата с ключодържател от плексиглас с две снимки- на любимата й щерка от едната страна и на внучката от другата. Щурках се като луда близо половин час. Само двама ми видяха сутрешния маратон и бая се хилиха от един балкон, педерастите му с педерасти. Ама и аз колко благословии им теглих, една ако ги е хванала, досега да са родили и двамата. Както и да е, след половинчасово припкане като улава, се видя, че работата с гарвана е ялова- примирих се и се прибрах да видя какво става с дзверо. Гледам бабушкера, ама мисълта ми все в пустите му ключове. Викам си:”Сега ще дойдат синът и снахата, трябва да им обясня. Търся в речника думата „гарван” на немски. Повтарях си я, повтарях и като дойдоха синът и снахата, викам жената, щото ми беше неудобно пред сина да се обяснявам/ не заради друго, ми беше симпатяга и ще си рече: „Тази е неспасяема”/, демек се срамувах, та затова се опитах да обясня на снахата. Тя първо се поопули, сетне позавъртя очите, все едно е получила SMS от космоса и след това започна да се хили. На нея й беше смешно, ама на мен ми се изчервиха чак корените на косата, нищо, че съм руса. И пустата й клюкарка отиде та го разказа на мъжа си, след това на бабето. Тия за конфиденциалност не са и чували. Да се не видели и задръстеняците. За една седмица ми се наложи за трети път да пикая в шише и за втори път - газ. Ако бях останала повече, можеше и газостанция да направя. Но, както и да е... бабушкерницата сто пъти ме пита къде са й ключовете и аз сто пъти й обяснявах, че една голяма черна птица ми ги е откраднала, щото от притеснение накрая вече забравих и как е „гарван” на немски. Синът излезе пич на място, да му се не нада човек, отиде и направи веднага нови ключове. Единствено той май ми съчувстваше и ме гледаше разбиращо както куче гледа стопанина си. Мина съботата, от кошмарна по- кошмарна, дойде неделя. Навирих гребена, защото си тръгвах вече от това чудовище. Дойде шефката да ме забира и да докара другата жена... и изведнъж това бабе, с поглед на сериен убиец, се вкопчи в мен- не ме пуска. И реве- с истински сълзи, нарича ме по име, при положение, че цяла седмица веднъж не ми каза името, което много ме дразнеше. Повтаряше ми името и ме молеше да остана. Вече беше късно, просто пружинката се беше скъсала. Нали знаете, натягаш нещо си там, натягаш... и в един момент пружинката се къса. Финито. След около месец Анчето беше починала. Лека й пръст. Аз бях вече при друга баба. Но това е различна миниатюра. P.S. А що се отнася да гарвана?! Казвал се Якоб и бил дресиран. Имал си скривалище, в което си складирал разни лъскавки и хубавки нещица.Намериха се ключовете и разни други работи, които Якоб е пооткраднал. Но защо бе, Якоб, защо на мен? Не всичко, което блести е злато. Това просто са ключовете на баба ти Анче. Днес ми е невероятно тъп  ден. Щях да умра за едната хубост. Задавих се с аспирин. За нула време, всъщност не знам  колко време се карах на мивката и таман си помислих, че вече ще навлизам в тунела- оня, със светлината накрая, и се оказа, че Господ още ме не ще при себе си. Мали, каква нелепа смърт щях да имам. Да умреш, задавен с аспирин. Ама така е, понякога стават сакатлъци... и се разминаваш на косъм. То майтап, майтап, но ми трепереха коленцата близо половин час след това. И синовете и те трепереха милите. Помислиха, че съм си глътнала езика. Нямах възможност да им обяснявам, че няма от какво да си го гълтам. То миниатюрите, дето така ме разстроиха, нямат нищо общо със Славейковите, просто бледи имитации... Имитации много, оригинали – малко. Много поздрави на Малкия принц от мен.  Обаче всички тия мисли са си бял кахър, защото днес, както се бях запътила устремно и безотговорно с аспирина в една от дупките ми и се замислих:” Аджеба,като умра, децата няма да са притеснени поне от финансова гледна точка. Демек, ходих на гурбет, имат пари за погребение”. Още една нелепост- бачкаш като луд  да си платиш погребението. Споделих го с  децата и те се втрещиха:”Абе, маме, къв е тоя черен хумор?” После ми го върнаха, но за този ден аз държа първенството.  Те си го признаха. Е, поизмъчиха ме малко- млади са, напористи, ама щуротията възраст няма. Тръгнахме кафе да пием. И аз, още тръпнеща от аспириновото задушаващо тръшване, започнах да се заглеждам по некролозите. Видях некролога на една позната – красива беше и... злобна. Почти вече си представях моя- хубава снимка, отстрани сърцераздирателен текст /  като в поетична миниатюра, без да споменавам автор, за да няма обидени и пренебрегнати след това/. И децата ми викат: „Маме, стига си ги гледала тия /т.е. некролозите/- те са взели-дали вече. Виж ни нас, докато все още шаваме. Щото ако не забием по една- две принцеси в близките десет минути и ние сме свършили курса.” Върнаха ми топката пичовете. Като ще се бъзикаме с черен хумор- черен да е, а не някакви си 18% сиво. То бива липса на краски, но чак пък толкова. Това му е хубавото като си говориш с младите- пасовете им са бързи, не ти се налага да клепеш  като магаре над празна ясла докато свят светува. Пък и при младите всяко чудо не е за три дни. Всяко чудо е за три минути. Е, при такова събитие, като например майка ти да си иде от тоя свят за три секунди, давейки се с хапче аспирин, се отделя малко повече време- все пак, не всеки ден се случва. Нищо, че въпросната майка живее в страната на чудесата и покрай нея и дечурлигите са в тях, ама нейсе. Да, така си е. На мен наистина само простотии ми се случват. Например на колко жени гарван им е крал ключовете за жилището, в което живеят, но не е тяхно. Слагам бас на един шоколад, че няма такива. На мен обаче ми се случи. Работех при едно бабе, много откачено и много злобно. Това май беше единствената баба, за която съм се грижила, без да я обичам. Но то това е сигурно щото само за една седмица я гледах- по заместване. Ако бях останала повечко време, може би, щях да я заобичам. Та въпросното бабе беше стопило нервите на жената, грижила се преди мен за нея, и тя сега искаше една седмица почивка. Бабето вадеше поглед на масов убиец и цял ден обикаляше в ситен тръст около кухненската маса, залитайки. Вярвайте ми, няма нищо по- влудяващо от това някой да прави едни и същи движения в продължение на дни. Това е като онова мъчение с капката. Можеш да полудееш. Лошото започна в момента, когато започнах да готвя. Бабата се изправи пред  мен и изсипа една шепа сол в яденето. Този ритуал се повтаряше на всяко мое готвене. Сядаме да ядем и бабушкера ми вика, че супата била солена. Първия ден й обясних, че е солена, защото тя сложи солта. На третия ден вече, изнемощяла от глад и недоспиване, ми капеха сълзите в чинията,та  така и аз давах своя принос за солеността на храната. Но това е просто бял кахър. На глад държа. Стиснах зъби и си казах, че една седмица и на куц крак ,и без манджа ще издържа. Има шоколади. Обаче като рекох да се къпя и кукумицина ми вика:”Няма да се къпеш.” Водата била скъпа.  И тук вече не пердето, ами завеса  ми падна. Седи бабата пред банята и не ме пуска. Лекичко я поотместих, щото, ако съм по-груба, и ще я залитна съвсем.  Влязох в банята, съблякох се и се изкъпах, докато бабето ме гледаше. И така в продължение на седем дена бабата ме гледаше докато се къпя. Струва ми се, че й бях станала като любим сериал. Не ме изпускаше. В началото ми беше неловко, то е все едно да ходиш в кенефа с още някой, но после си свиквате един с друг и не ти прави впечатление. Е те това бабе ми взе половината здраве за една седмица. Казвам ви като мисър Сенко вадеше номера отвсякъде. Какъв ти мистър Сенко, Худини пасти да яде. На втория или третия ден ставам и какво да видя, баба си беше взела през нощта лекарствата за два дни напред. Малиии, тогава пиках в шише от притеснение. Е, те за това съм мъжко момиче, щото често ми се налага да пикам в шише. И съм се поизучила. Не съм като повечето лигли, дето и в нормален кенеф да ги пуснеш, те, сиромашките, и обувките си опикаят. Не си спомням вече всичките номера на Анчето, така се казваше, но в петък вече ходех като сомнамбул из къщата. В събота станах, както обикновено в 6 часа, направих си кафе, взех си цигарите и на бабето ключовете и излязох навън да си изпия кафето с две-три цигари, докато кукумицина спи, щото отвори ли очи, край на идилията. Изправих се на площадката, точно до прозореца, за да мога да наблюдавам противника, ако евентуално се събуди. И тъкмо си се кефя и пристига един гарван. Кацна точно до кафето ми и аз си рекох, че иска да си посръбне и той. Нали съм си добра душа, мислех си даже и да го погаля, а той гаднярът му с гадняр, докато се усетя, грабна връзката с ключовете... и отлетя. Ми сега, не ми стига бабата с нейните номера и пинизи, ами и гарвани ми се включиха в сюжета. За втори път пиках в шише- този път газ, за разнообразие. И като си плюх на петите, дето бяха обути в домашните чехли... и по гарвана да го гоня. От яд, много, много не го виждах, обаче го чувах как потропва по керемидите на съседните сгради с моите ключове, т.е. ключовете на бабата с ключодържател от плексиглас с две снимки- на любимата й щерка от едната страна и на внучката от другата. Щурках се като луда близо половин час. Само двама ми видяха сутрешния маратон и бая се хилиха от един балкон, педерастите му с педерасти. Ама и аз колко благословии им теглих, една ако ги е хванала, досега да са родили и двамата. Както и да е, след половинчасово припкане като улава, се видя, че работата с гарвана е ялова- примирих се и се прибрах да видя какво става с дзверо. Гледам бабушкера, ама мисълта ми все в пустите му ключове. Викам си:”Сега ще дойдат синът и снахата, трябва да им обясня. Търся в речника думата „гарван” на немски. Повтарях си я, повтарях и като дойдоха синът и снахата, викам жената, щото ми беше неудобно пред сина да се обяснявам/ не заради друго, ми беше симпатяга и ще си рече: „Тази е неспасяема”/, демек се срамувах, та затова се опитах да обясня на снахата. Тя първо се поопули, сетне позавъртя очите, все едно е получила SMS от космоса и след това започна да се хили. На нея й беше смешно, ама на мен ми се изчервиха чак корените на косата, нищо, че съм руса. И пустата й клюкарка отиде та го разказа на мъжа си, след това на бабето. Тия за конфиденциалност не са и чували. Да се не видели и задръстеняците. За една седмица ми се наложи за трети път да пикая в шише и за втори път - газ. Ако бях останала повече, можеше и газостанция да направя. Но, както и да е... бабушкерницата сто пъти ме пита къде са й ключовете и аз сто пъти й обяснявах, че една голяма черна птица ми ги е откраднала, щото от притеснение накрая вече забравих и как е „гарван” на немски. Синът излезе пич на място, да му се не нада човек, отиде и направи веднага нови ключове. Единствено той май ми съчувстваше и ме гледаше разбиращо както куче гледа стопанина си. Мина съботата, от кошмарна по- кошмарна, дойде неделя. Навирих гребена, защото си тръгвах вече от това чудовище. Дойде шефката да ме забира и да докара другата жена... и изведнъж това бабе, с поглед на сериен убиец, се вкопчи в мен- не ме пуска. И реве- с истински сълзи, нарича ме по име, при положение, че цяла седмица веднъж не ми каза името, което много ме дразнеше. Повтаряше ми името и ме молеше да остана. Вече беше късно, просто пружинката се беше скъсала. Нали знаете, натягаш нещо си там, натягаш... и в един момент пружинката се къса. Финито. След около месец Анчето беше починала. Лека й пръст. Аз бях вече при друга баба. Но това е различна миниатюра. P.S. А що се отнася да гарвана?! Казвал се Якоб и бил дресиран. Имал си скривалище, в което си складирал разни лъскавки и хубавки нещица.Намериха се ключовете и разни други работи, които Якоб е пооткраднал. Но защо бе, Якоб, защо на мен? Не всичко, което блести е злато. Това просто са ключовете на баба ти Анче.

Во истина Воскресе! Бъди благословена!

Па да ти се не видеха и бабките и гарваните и другите неща :)))
От таквиз писачи има нужда тоя блог! Е, или поне аз .. :) (поразчетох се малко)
Поздрави!

Много съдържателно, с подстригана брада. И руса...

Старая се да изглеждам добре, за това си подстригвам редовно брадата, по-точно я минавам с машинката, а мустаците ги бръсна, тъй като не били актуални. Русото го докарвам с боички.

Брадата ти е темата. Как да е, едва ли ще ти стане ясно...

Аз не искам да ми е ясно, в мъглата ми е толкова добре...